Преди една година почина моят годеник. Нямам сили да разказвам отново цялата история, пък и не тя е в основата на онова, което искам да кажа. Беше нелепо и внезапно. Просто за мен светът завинаги се промени, стана едно тъмно и страшно място, аз също се промених и вече не мога да се позная. Бях весел и амбициозен човек, вършех мн неща, а сега... сега просто бутам дните един след друг. Преминах през всички фази на скръб по няколко пъти. И се тръшках, и се винях, и се примирявах... и исках да отида при него, и ми беше съвестно... в крайна сметка останах да живея, но все още не се чувствам жива. През годината загубих не само него, но и работата си, здравето си... смисъла на всичко...
Останах да живея сама в апартамента, в който бяхме почти семейство. Дните ми минават по един и същи начин, амбициозното и лъчезарно момиче потъна някъде... вече мн лесно се разстройвам и плача, разбих си нервите и една дума на някого е достатъчна, за да се чувствам зле дни наред... С времето се научих да функционирам по някакъв начин, и да се показвам като силна и справяща се, но в душата си останах едно наранено дете, което има нужда да бъде прегърнато. Затова и използвах всяка възможност да се хвърля в прегръдките на някой силен мъж, за да намеря утеха, макар и временно. Да почувствам, че все пак не съм умряла и аз... Уморих се да слушам клишета и дежурни фрази - ненавиждам ги!!! Така и не си намерих място и се местих дори - ту при майка си, ту при баща си, ту по други роднини... ходих и на терапия. По едно време бях живнала, но покрай празниците отново влязох в дупката... знам какво ще ми кажете... да излизам повече, да съм с приятели, но за съжаление и това не мога да направя. След случилото се много ми прилошаваше, пих и различни лекарства за кратко, не ми понесоха, след което получих тревожно разстройство. Постоянно се страхувам, че като изляза, ще припадна и ще ми прилошее и през повечето време стоя сама у нас затворена и чакам нещо да ме извади от това състояние. Нещо, някой... знам, че този някой съм аз, но нещо все не ми достига.
Аз съм на 26 години. Преди една година имах мечти и смисъл да живея. Сега не знам коя съм, не се познавам. Не мога да повярвам, че съм това... и не съм била по-уплашена. Не на 26, ами на 6. Едно изгубено дете, което се опитва да намери пътя за вкъщи...